Ако четете Платформата на Мишел Уелбек, дори не помисляйте да поглеждате коментара в края на книгата. В него Александра Велева казва какво се случва на края, което мен лично много ме издразни.

Изобщо мисля, че ако все още не сте чели тази книга, по-добре и с моя коментар да спрете до тук. Не че точно ще я разкажа, а просто ще ви лиша от възможността да влезете в красотата и отчаянието на романа. Защото реалността, според Уелбек, е пълна с еманципирани и студени жени, безскрупулни шефове, а Западната цивилизация е абсолютно лишена от перспективи и желание за развитие. Душевна смрад и емоционална гадост. В такава обстановка всички мъже се чувстват непълноценни и момента, в който съберат някакви пари, тръгват да търсят секс, а понякога и семеен уют, сред проститутките в Азия.

Бях изненадана, че хората в подобна реалност имат способността да се променят коренно. Главният герой, който никога към нищо не е бил привързан, без особени усилия се влюбва и влиза в доста романтична връзка. А основната героиня – Натали, от жена с не – съвсем – осъзната сексуалност, се превръща в голяма палавница. И в това се крие красотата, защото утопичната връзка изглежда успява да се сбъдне. Те са заедно, в хармония от всякакъв вид и дори започват да реализират напредничавите си идеи за организиран секс-туризъм. И докато всичко се случва и бизнесът върви се обичат. Няма как да не се умиля. Особено когато всичко това не е разказано захаросано.

В момента, в който стискате палци влюбените да си вземат малка къща със слънчева веранда и да прекарат всички дни до края в секс и безделие, нещо се случва.

И като я прочетох се замислих много. Имаше ли смисъл да я обича толкова, след като остана опустошен и непълноценен след това? Дали самия той не носи част от гнилото от западната цивилизация и то му пречи нещата да са кротки, щастливи и спокойни, дори когато е на някое райско място и се надява на щастие. Остава пълен с прокълнати мисли.

Но книгата е хубава.

Милена е завършила кинорежисура в НАТФИЗ. Режисьор е на два късометражни документални филма. От 1990 г. живее в Америка, а от 1993 е в Лос Анджелис. Има публикувани разкази и есета в Капитал, Дневник, Литературен вестник, Едно, Алтера, Новинар. Книгата й с есета за Америка „Белият негър“ излиза през 2000. Пиесата й „Дзен-порно“ (2002) е поставена в Сатиричния театър и има четене в театър „ЛаМама“ в Ню Йорк. „Криза“ (2003) пък е поставен от Милена в „Електрик лодж“ във Венис, Лос Анджелис през 2004. Българската й премиера е в Русенския театър. Трите й пиеси са издадени в сп. “Хомо Луденс”, сборника за Нова българска драматургия и сп. “Алтера”. “НеХана” (изд. Сиела), сборник с разкази, излиза през 2005. Същата година Милена поставя в Хайуейз Пърформанс Спейс в Санта Моника моноспектакъл по едноименната си пиеса „Lovebox“. “Нощен проект” (изд. Алтера, 2006) е първият й албум с поезия и снимки-автопортрети. “Кефер. Цветовете на малката Ида” (изд. Сиела, 2007) е първият й роман. През цялото това време Милена Фучеджиева работи като мениджър на магазин за бижута в Бевърли Хилс. А причината трескаво да я потърсим за интервю е последната й книга – „КЕФЕР, или цветовете на малката Ида“.

Първо един въпрос за задоволяване на собственото любопитство – ще видим ли Ида пораснала?

Да. Съдбата й силно ме занимава. Ще прочетете какво ще стане с нея в “Кефер 2”, който току-що започнах да пиша. Може би дори ще има и трета книга… Не е лесно да отпишеш малката Ида а.к.а. Акако Мидори Гин:). Знаем, че пред нищо не се спира. В главата си имам още две много силни истории за романи, но Ида е по-силна от тях.

Смяташ ли, че картината на отчужденото, самовглъбено общество, която рисуваш в КЕФЕР, би могла да се окаже реалност след време?

Тя вече е реалност. Разбира се, много по-ясно осезаема в света на големите пари, който познавам добре покрай дневната ми работа с която си плащам сметките. Светът върви към все по-голямо разделение между цивилизованите и изостаналите общества. Технологиите са велика сила, променяща ни към все по-голям индивидуализъм. Колкото по-задоволен материално и технологически е един човек, толкова по-лесно за него е да бъде сам. Човешките взаимоотношения са непрекъснат повод за компромиси. Спокойно можеш да ги заместиш с удоволствието от най-high def образа на любимото ти шоу, все по-съвършените лица, тела и движения на героите от компютърните игри, както и не винаги безобидните виртуални флиртове. Но човешката душа продължава да има нужда от обич и топлина независимо дали е сега или преди стотици години. И когато всичко около нея „конспирира“ и упражнява насилие да я научи да е самодостатъчна, тя страда. След което опитвайки се да се адаптира, намира най-подходящия начин да е чудовищна без да е престъпна. Междувременно става и все по-асексуална в смисъл, че възможностите за секс не са непременно свързани с физическо присъствие на човек. Не звучи приятно, но е човешко дело. Желанието за прогрес води и натам. Така че, спасението е: всеки, който може да си го позволи да има едно парче селска земя върху която да изгради самозадоволяваща се крепост със слънчеви батерии, последната дума на оръжейната техника и видеотека с непрекъснато самоизмислящи се филми. За да се пази от озверели мутанти с все по-тъмен цвят на кожата:). Защото белите хора сме обречени на изчезване. Шегувам се, разбира се, но не съвсем.

Ако не е прекалено нескромно, бихме попитали – живее ли една малка Ида и в теб?

О, да. Бунтът в мен не е мъртъв. Като дете без да имах един конкретен приказен приятел като Хръм, аз живеех в приказките. Спомням си, че когато започнах да разбирам, че светът е различен от тях, това много ме озадачи, след което започна да ме наранява. Разликата с малката Ида е, че никого не убих, а понякога имах желание:). Като тийнейджър вървейки по Раковски, често си представях как на този чичко му се пръска главата, онази лелка става на кървава пихтия и така…:). Така че, тя съм аз на n-та степен. Вероятно затова ми доставя огромно удоволствие „живеенето“ на живота й чрез писането на „Кефер“.

От къде тръгва историята в КЕФЕР, имаше ли конкретен момент, причина, която те накара да си кажеш: тук има нещо…?

Първо се появи Хръм, а след него идеята за едно дете принудено да живее в свят без цветове. Или по-точно в едно постоянно, психопатично бяло обкръжение. Много ме възбуди като визия. Дадох си сметка, че подобна история не съществува в световната литература. Поне доколкото аз знам. Дори я видях първо като филм. Колебаех се дали да не напиша първо сценарий, но се отказах. Реших, че ако Бог е добър с мен така, както аз съм добра с него:), първо ще напиша една много силна книга, а после тя ще бъде направена на филм. Малката Ида не обича да бъде ограничавана.

Последната книга, която прочете?

Чета “Letters to a young contrarian” на Кристофър Хиченс, колумнист на Vanity Fair (препоръчвам! въпреки несериозното си заглавие, в това списание има изключителни коментари на случващото се в света в момента), и биографията на Гогол. Скоро прочетох “Изповед” на Толстой и е велико. Но не бива да се чете когато си на 20 години, защото много малко ще разбереш от болката. Просто трябва да си живял по-дълго. Не е въпрос на интелигентност и образованост. Все по-скучно ми е да чета романи, освен ако не са това, което тук наричат groundbraking. Документа, изповедта, истинския живот са ми по-вълнуващи, освен ако фикцията не е успяла да бъде силна и брутална.

Любимата книга?

В различни възрасти, различни влюбвания. В тийн годините ми харесвах леко сладникави романи като “Нежна е нощта” на Фитцджералд, “Поручик Бенц” на Димов. Мисля, че беше така заради мечтата и носталгията по един свят, който беше забранен. В листа ми винаги са били големите фантасти Бредбъри, Азимов, Лем, Кларк, нашият Любен Дилов. Също Филип К. Дик. Урсула Ле Гуин. Винаги мога да чета Труман Капоти. Велик български роман е “Време разделно” на Антон Дончев. Ъпдайк. Скоро прочетох “Речник на собствените имена” на Амели Нотомб – интересна книга. Бегбеде – забавно един път, след което досадно с кокаиновата си фукня. Изобщо след Бъроуз добра литература базирана на вредни навици няма. Обожавам добра поезия – България винаги е имала по-добри поети от писатели. Прочетох много добри неща на един млад поет Стефан Иванов. Харесвам Мураками. И т.н. Хоби ми е астрологията, така че непрекъснато и много чета астрологическа литература. Не съм 100% вярваща, но е интересно.

Кой литературен герой прилича на теб?

Развалящият се робот Хал от “Одисея в космоса 2001”. Шегувам се. Не знам кой. Аз съм калейдоскопна.

Писателят, който казва това, което ти мислиш?

В момента, с риск да звуча ужасно високопарно и дразнещо старомодно – Толстой, “Изповед”. Но това е само в момента.

Помниш ли първата книга, която прочете?

Никога няма да забравя. На 4 години и половина – на глас пасаж от приказка на Братя Грим. След потреса на баба ми, цялата книга.

Любима дума?

Свобода и живот.

За какво би написала книга?

За една моя самоубила се приятелка. За важността на изборите, които правим в живота си и които могат да ни издигнат в небесата или да ни убият. И ще я напиша, но не сега.

В коя книга би живяла?

Във всяка интересна по малко. Никъде за постоянно. От приказка в приказка:).

Нещо за четене, което да препоръчаш?

Кристофър Хиченс, “Letters to a young contrarian”. Казва: “Бъди особено подозрителен към тези, които използват термина “ние” без твое съгласие…. Винаги питай кои сме тези “ние”.”

Блогът на Милена Фучеджиева: http://milenafuchedjieva.blogspot.com/

КЕФЕР.

Милена Фучеджиева

Ако щете вярвайте, но за първи път ми се случва да си купя книга единствено заради корицата. Без да знам каквото и да е за съдържанието или автора. Знаех само, че я искам. И не сгреших.

Като жанр не мога да я категоризирам точно. Тя просто бяга от нормите, и може би, затова е лесно да си паднеш по нея. За помощ в описанието й ще се опитам да открадна изречение от официалната рецензия на Кефер: „Ала книгата не е носталгия по детството, тя използва впечатляващо механизмите на приказното, умело ги омесва и изгражда посредством тях един модерен разказ за днешния човек, за неговите изконни потребности и липси – една фентъзи-книга, която си струва да бъде прочетена поне поради своята различност в контекста на жанра.“

Като се замисля, с тази книга развихме почти любовна връзка, в която:

Аз се влюбих от пръв поглед, както вече казах.

След което тя също отвърна на чувствата ми – Ида се взираше право в очите от корицата, страниците търсеха постонянна близост с ръцете ми…

Малката Ида (главната героиня) успя да се вмъкне и в сънищата ми.

Повлия и на отношението ми към цветовете – след края исках всичко да ми е малко по-цветно…ако може.

Сега отшумява като гъделичкане в стомаха ми и пречи да навлезна в следващата книга, която започнах – Бърни кълвача.

soundtrack: всеки ден докато четях книгата на път за работа, в слушалките звучаха Patrick Wolf и новия албум на Air

цитат: ще напиша, когато ми върнат книгата

И така. Препоръчвам я много.

Интересът към Ида преля в интервю с авторката, което можете да прочетете в следващия пост.