Ти коя си? – попита едно цвете с леко увяхваща поличка.

     Момичето посочи с пръст в празното.

     Неговото дете.

     О. – разбиращо каза цветето – Той ли те доведе тук?

     Да. Имаше и още някой…. Беше много елегантен. Може би не.

     Цветето въздъхна и се огледа.

     Нали знаеш, че с всеки тук е така.

     Как?

     Ами винаги има един някой, който не е сигурен дали го е имало.

     Аз съм сигурна. – направи дълга пауза и каза – Че имаше и друг.

     Момичето посегна към цветето и откъсна едно от листенцата му.

     Ох! Какво правиш? – то изпищя.

     Откъсна още едно.

     Боли! Престани!

Изправи се и надвеси глава над извиващото се от ужас цвете. Оранжевите й коси го докоснаха като пипала на много бавна и отровна медуза. Очите й бяха черни и лъскави като разтопен асфалт, устата й беше диво извита като две парчета корал, а тялото й беше полу-детско, но по един вече женски начин. Погледна го в просълзеното синьо око, вдигна крак и го смаза.

Убийството не е повод за запознанство, но все пак…. – промърмори момичето опъвайки леко смъкналия се тричетвърти чорап. Бавно се изправи без да отмества крак от размазаното цвете и застана мирно в бялото. Гласът й се плъзна в белотата като червен конец, кървава капка, остатък от безмилостен залез. Стана студено като в манга анимация.

Акако Мидори Гин. Родена на 14 юни 1994 година в “изтрито”. Шестнайсетгодишна. Ръст 1.74см. Тегло 52 кг. Раса бяла. Очи черни. Коса червена. Отличителни белези няма. Осъждана за особено тежко престъпление. Психически здрава. Излежала специфична присъда за нейния случай. Случай – “изтрито”. IQ 200. Емоционална реактивност – нула до второ нареждане. Памет – презаредена. Адрес на пребиваване – от 0 до 6 “изтрито”, от 6 до 16 в Центъра за управление на доверието в бъдещето. Понякога плаче. Защо – “изтрито”.

Прекрачи нещо, което само тя виждаше и бялото изчезна преливайки в ярката светлина на юлски неделен следобед. Слънцето цепеше плочките на паважа, от зеещите изпочупени прозорци на изоставените сгради нещо мълчаливо наблюдаваше улицата и Акако Мидори Гин седеше на пейка на автобусна спирка в Даунтаун Лос Анджелис. Земята пред спирката беше разцепена, асфалтът беше пропукан като пустинна земя, от пукнатината лъхаше пещерен хлад. Дъното не се виждаше.

Публикувано с благословията на авторката.

- умори ли се?
- уморих се буквално, хахаха, това тежи.

диалог: между Бистра и брат й
фото: Бистра

в Пловдив

В съботната вечер екипът на артишок се запъти към Малееви. Не за да се измори безпаметно от спорт, а за да се включи в един друг, не толкова популярен колективен „спорт“ – хубавите премиери на книги. Авторката, Ирена Георгиева, беше поканила симпатична тълпа от познати, приятели и непознати в Private Lounge залата на спортния комплекс. Стиховете от книгата, които четоха Тома Марков, Свилен Ноев от Остава, Лили Гергишанова и Рони (Насекомикс, Блубалу, Ревю), разкриха доста повече от личността на главния редактор на Една седмица в София. Градът, който Ирена неуморно отразява всяка седмица в продължение на години, е оставил един красив и доста меланхоличен отпечатък върху нея. Това си помислих, когато отворих книгата й, събрала върху страниците си от рециклирана хартия (поздравления) портрети на града ни, мисли и чувства. Още веднъж, благодарим на Ирена, че като една истинска котка е наблюдавала и внимателно събирала интересни парченца от града, който споделяме, смесила го е с нещо лично, след което го е споделила с нас.