Наскоро ми попадна една книга на Ролан Бретон – „География на езиците“. Вече загатнах за нея, но ми се иска да напиша нещо повече. Авторът е географ и като такъв не се занимава със същината на лингвистиката, а по-скоро използва само нужния лингвистичен минимум, за да може заедно с географските методи да опише как езиците се движат във времето и пространството, в общностите и държавите и да начертае актуална карта на езиците по света (доколкото това е възможно).

Въпреки, че на места се използва доста специфична терминология, намерих книгата за много интересна. Това което най-много ме впечатли бе главата разглеждаща разпространението на езиците в пространството, взаимодействието и съвместното съществуване на два или повече езика, възникването на националните езици и упадъка на диалектите, местните говори и наречията.

И за да не си помислите, че това е сухо научно четиво, ще спомена, че Ролан Бретон си служи с доста примери от почти целия свят – Западна Европа, Балканите, Индия, бившият Съветски съюз, Африка, Южна Америка.

И не на последно място, въпреки, че това може да доведе до някои недоразумения, намирам книгата интересна и на фона на нарастващата по света (а и у нас) националистическа реторика.

Още като чух за книгата на Рин Ямамура, усещах, че е изключителна. После ми дадоха да се докосна до нея, това ме накара да разказвам за прекрасните й илюстрации и непринудени простички изречения на всяка страница, което пък предизвика някой да ми я подари. Честно, отдавна не бях виждала нещо по-трогателно на хартия, написано и изрисувано за конкретен човек, за който си изграждаш толкова ясна представа от по детски разказаните характеристики, че имаш чувството, че ако срещнеш този човек на улицата, веднага ще го разпознаеш. Толкова е просто.