публикувано от Елена на 1 октомври 2007
В съботната вечер екипът на артишок се запъти към Малееви. Не за да се измори безпаметно от спорт, а за да се включи в един друг, не толкова популярен колективен „спорт“ – хубавите премиери на книги. Авторката, Ирена Георгиева, беше поканила симпатична тълпа от познати, приятели и непознати в Private Lounge залата на спортния комплекс. Стиховете от книгата, които четоха Тома Марков, Свилен Ноев от Остава, Лили Гергишанова и Рони (Насекомикс, Блубалу, Ревю), разкриха доста повече от личността на главния редактор на Една седмица в София. Градът, който Ирена неуморно отразява всяка седмица в продължение на години, е оставил един красив и доста меланхоличен отпечатък върху нея. Това си помислих, когато отворих книгата й, събрала върху страниците си от рециклирана хартия (поздравления) портрети на града ни, мисли и чувства. Още веднъж, благодарим на Ирена, че като една истинска котка е наблюдавала и внимателно събирала интересни парченца от града, който споделяме, смесила го е с нещо лично, след което го е споделила с нас.
рубрика: без категория
публикувано от Елена на 23 септември 2007
книжарница в новата част на Истанбул, на витрината се вижда и една книга, посветена на старите къщи в Пловдив
истанбулци убиват времето като играят табла сред антикварни книги
пейка на спирка на трамвая (стария град), имитираща отворена книга
…изглежда тук кравите четат до позеленяване, и то в търговски център (най-големият в Европа)
заведение-книжарница в новата част на града
рубрика: без категория
публикувано от Елена на 1 септември 2007
рубрика: без категория
публикувано от Елена на 28 август 2007
Разбираш защо корицата е такава, едва когато се потопиш в книгата.
Корицата я описва перфектно.
Обаче за да знаеш това, не да повярваш, защото аз го казвам, а за да знаеш, трябва да я преживееш.
Упойваща, разбъркана, лепкава и ефирна. Тесни улички и необятно море. Диалози, започващи отникъде. Спомени и препратки. Недомлъвки и скоби.
И три Марии.
Емилия Дворянова е една от най-любимите ми писателки. Казвам го така, защото е жена, а за жените се твърди, че не пишели добре.
Не знам доколко е вярно, мисля, че има някаква граница, където етикетите мъж-жена падат.
Но Дворянова пише като жена. Много лична женска книга.
Чета я като насън, влизам в света на повествованието отнякъде и се губя в него. И е толкова прекрасно. Оставям се да бъда водена.
Чета я с молив в едната ръка – на всяка страница се спирам по няколко пъти, за да подчертая нещо и да й се повъзхищавам.
Сега ми е малко мъчно, че не отидох да я видя. Тя преподава творческо писане в НБУ и Т. цял семестър все щеше да ме води на лекция. Тогава и двете не знаехме коя е Емилия Дворянова.
Книгата чета бавно и с наслаждение, защото се препъвам в хубави думички, хубави изрази, хубави изречения и хубави мисли. И подчертавам, много подчертавам.
На места виждам себе си, някакви мои много типични фрази. Учудвам се и се радвам. Чувствам Дворянова близка.
Разбирам защо Земните градини на Богородица стана роман на годината. Тази книга е събитие. Толкова е свободна и голяма.
Знам, че метафората е тъпа, но когато я отворя, ме духва вятър и влизам в този син свят. Синьо по-синьо от небето.
Тази книга не се чете, а се преживява.
Тя те докосва, усещаш миризмите, вятъра, виждаш морето, чуваш стъпките по пясъка и чуваш тишината.
Очите гледат леко, когато не са принудени да се обличат в език, за да бъде езикът свидетел. Любим цитат. Даже му сложих удивителен в полето отдясно. Обяснява защо ми е трудно да пиша за книгата. Но ми се стори важно да го направя.
От сърце я препоръчвам. Огромна е. От тези, които дори аз мога да чета много пъти. И знам, че ще го правя отново и отново.
Коментарите са изключени
рубрика: без категория
публикувано от Елена на 29 май 2007
Един от собствениците на книжарница за употребявани книги (Prospero’s Books) в Канзас Сити (Мисури) запали част от притежаваните на склад близо 20000 заглавия. Разочарован от намаляващия интерес към книгите, Том Уейн устроил това съвременно аутодафе и го задържал в продължение на цели 50 минути преди градската пожарна да пристигне.
Идеята му е всеки месец да организира подобен „спектакъл“ докато накрая складът му не се изпразни. Като виновници за спадналия интерес към четенето се посочват телевизията и интернет. Според собствениците на малката книжарница например в техния град можеш да намериш домакинства с 5 телевизора и 3 книги.
Все пак много книги са били спасени от пламъците в последната минута. Загрижени граждани са се стекли да ги изкупуват на цени по около 1 долар на заглавие. Според собствениците приходите от тези клади ще бъдат дадени за книгоиздаване и няма да влязат в техните джобове.
Не става ясно дали всичко това е евтин рекламен трик или е резултат от загрижеността на Prospero’s Books. И все пак …
Има по-страшни престъпления от изгарянето на книги, едно от тях е да не ги четем.
Йосиф Бродски
Няма нужда да гориш книги, за да унищожиш една култура. Просто накарай хората да не ги четат.
Рей Бредбъри
Източник: Houston Cronicle (http://www.chron.com) и http://prosperosbookstore.com/
рубрика: без категория
публикувано от Елена на 22 май 2007
Тази нощ сънувах нещо особено и тъй като близо до леглото се намират купища книги, сред които и един съновник, нямаше как да не го извикам на помощ. Не казвам, че вярвам безусловно на подобни книги, но има нещо симпатично в това понякога те да отгатнат бъдещето ти. Просто няколко думи върху страниците на безобидна книга, които се оказват верни. Случват се и такива неща. Не това е темата на този пост обаче, затова спирам дотук.
Причината да ви занимавам с въпросния съновник от пó горните редове, е посвещението на една от първите страници (публикувано пó долу). Всеки път успява да ме разсмее безмилостно. Книгата е подарък за 21-я ми рожден ден от Кристиян – ще помогне ли с нещо да си представите лудостта му, ако спомена, че е рижав? Едва ли. Но все пак държа да отбележа наблюдението си, че има нещо свръхестествено у хората с този цвят оперение. И отново да се върнем на темата. Посвещението е като неканеният гост на страниците на една книга, който обаче я превръща в нещо доста лично. Затова откривам темата посвещения, която може да се превърне и в постоянна рубрика. Не знам. Ще видим.
Коментарите са изключени
рубрика: Без категория
публикувано от Елена на 22 април 2007
От няколко месеца мама искаше да прочете „Майките“ на Теодора Димова . Споменаваше го от време на време, но така и не си я купи сама. Затова реших аз да й я подаря. Ей така, без повод.
Когато плащах на касата в Хеликон, продавачката се усмихна: „Страхотен избор! Поздравявам ви!“. С приятелката ми се спогледахме и се засмяхме, и двете не я бяхме чели.
Същата вечер влязох в кухнята, подавайки книжката, вързана с красива златна панделка от плат.
„За меен?“, извика зарадвана мама и ме целуна.
Минаха няколко дни докато свърши това, което четеше, за да започне тази.
След два дни ми я върна и каза, че ми е сърдита, че съм й подарила толкова мрачна, натоварваща книга.
Това, разбира се, доста ме заинтригува.
Прочетох я за една вечер, но не разбрах нито защо е толкова популярна, нито защо е толкова хвалена. Според мен е доста слаба, изсмукана от пръстите.
Децата са твърде съвършени, тези ужасни семейства никак не им влияят и те се запазват истински и чисти, кротки и търпеливи. Родителите им пък са твърде егоистични и самозабравили се, някак нереално чак.
Самите истории не ме впечатлиха с нищо.
Има обаче един образ, който наистина ме омагьоса – Явора.
Още докато разпитваха децата едно по едно. Тя се разкрива парчене по парченце. Чаках края на всяка глава, за да разбера още нещичко за нея.
Тя е ангел. Когато я гледат в очите, децата виждат сърцето й. Около нея човек не може да бъде лош. Тя „знае всичко“. Смее се истински. Казва: „Има толкова много любов“. Учи децата на неща, които са важни и ще им бъдат полезни в бъдеще, учи ги да прощават. Учи ги на непривързаност и на любов.
И точно тук нещо не разбрах. На нищо ли беше успяла да ги научи? И защо?
Нали децата бяха съвършени – отворени, но смирени и скромни. Докоснали са се до божественото чрез нея (защото доколкото разбирам, тя е просветната), но не са го осъзнали, не са се променили. Останало е егоистичното „искам, искам, искам“, за да се стигне до гротескния финал.
Не я разбрах тая книга, честно.
Знам, че тя написана, за да задава въпроси, а не за да дава отговори, но всичко това ми се струва нереално. Невъзможно е да срещнеш ангел, да го обичаш и накрая да го убиеш.
Наистина смятам, че е невъзможно. Хората не са толкова лоши.
рубрика: без категория
публикувано от Елена на 30 март 2007
Ако четете Платформата на Мишел Уелбек, дори не помисляйте да поглеждате коментара в края на книгата. В него Александра Велева казва какво се случва на края, което мен лично много ме издразни.
Изобщо мисля, че ако все още не сте чели тази книга, по-добре и с моя коментар да спрете до тук. Не че точно ще я разкажа, а просто ще ви лиша от възможността да влезете в красотата и отчаянието на романа. Защото реалността, според Уелбек, е пълна с еманципирани и студени жени, безскрупулни шефове, а Западната цивилизация е абсолютно лишена от перспективи и желание за развитие. Душевна смрад и емоционална гадост. В такава обстановка всички мъже се чувстват непълноценни и момента, в който съберат някакви пари, тръгват да търсят секс, а понякога и семеен уют, сред проститутките в Азия.
Бях изненадана, че хората в подобна реалност имат способността да се променят коренно. Главният герой, който никога към нищо не е бил привързан, без особени усилия се влюбва и влиза в доста романтична връзка. А основната героиня – Натали, от жена с не – съвсем – осъзната сексуалност, се превръща в голяма палавница. И в това се крие красотата, защото утопичната връзка изглежда успява да се сбъдне. Те са заедно, в хармония от всякакъв вид и дори започват да реализират напредничавите си идеи за организиран секс-туризъм. И докато всичко се случва и бизнесът върви се обичат. Няма как да не се умиля. Особено когато всичко това не е разказано захаросано.
В момента, в който стискате палци влюбените да си вземат малка къща със слънчева веранда и да прекарат всички дни до края в секс и безделие, нещо се случва.
И като я прочетох се замислих много. Имаше ли смисъл да я обича толкова, след като остана опустошен и непълноценен след това? Дали самия той не носи част от гнилото от западната цивилизация и то му пречи нещата да са кротки, щастливи и спокойни, дори когато е на някое райско място и се надява на щастие. Остава пълен с прокълнати мисли.
Но книгата е хубава.
Коментарите са изключени
рубрика: без категория
публикувано от Елена на 22 март 2007
Милена е завършила кинорежисура в НАТФИЗ. Режисьор е на два късометражни документални филма. От 1990 г. живее в Америка, а от 1993 е в Лос Анджелис. Има публикувани разкази и есета в Капитал, Дневник, Литературен вестник, Едно, Алтера, Новинар. Книгата й с есета за Америка „Белият негър“ излиза през 2000. Пиесата й „Дзен-порно“ (2002) е поставена в Сатиричния театър и има четене в театър „ЛаМама“ в Ню Йорк. „Криза“ (2003) пък е поставен от Милена в „Електрик лодж“ във Венис, Лос Анджелис през 2004. Българската й премиера е в Русенския театър. Трите й пиеси са издадени в сп. “Хомо Луденс”, сборника за Нова българска драматургия и сп. “Алтера”. “НеХана” (изд. Сиела), сборник с разкази, излиза през 2005. Същата година Милена поставя в Хайуейз Пърформанс Спейс в Санта Моника моноспектакъл по едноименната си пиеса „Lovebox“. “Нощен проект” (изд. Алтера, 2006) е първият й албум с поезия и снимки-автопортрети. “Кефер. Цветовете на малката Ида” (изд. Сиела, 2007) е първият й роман. През цялото това време Милена Фучеджиева работи като мениджър на магазин за бижута в Бевърли Хилс. А причината трескаво да я потърсим за интервю е последната й книга – „КЕФЕР, или цветовете на малката Ида“.
Първо един въпрос за задоволяване на собственото любопитство – ще видим ли Ида пораснала?
Да. Съдбата й силно ме занимава. Ще прочетете какво ще стане с нея в “Кефер 2”, който току-що започнах да пиша. Може би дори ще има и трета книга… Не е лесно да отпишеш малката Ида а.к.а. Акако Мидори Гин:). Знаем, че пред нищо не се спира. В главата си имам още две много силни истории за романи, но Ида е по-силна от тях. 
Смяташ ли, че картината на отчужденото, самовглъбено общество, която рисуваш в КЕФЕР, би могла да се окаже реалност след време?
Тя вече е реалност. Разбира се, много по-ясно осезаема в света на големите пари, който познавам добре покрай дневната ми работа с която си плащам сметките. Светът върви към все по-голямо разделение между цивилизованите и изостаналите общества. Технологиите са велика сила, променяща ни към все по-голям индивидуализъм. Колкото по-задоволен материално и технологически е един човек, толкова по-лесно за него е да бъде сам. Човешките взаимоотношения са непрекъснат повод за компромиси. Спокойно можеш да ги заместиш с удоволствието от най-high def образа на любимото ти шоу, все по-съвършените лица, тела и движения на героите от компютърните игри, както и не винаги безобидните виртуални флиртове. Но човешката душа продължава да има нужда от обич и топлина независимо дали е сега или преди стотици години. И когато всичко около нея „конспирира“ и упражнява насилие да я научи да е самодостатъчна, тя страда. След което опитвайки се да се адаптира, намира най-подходящия начин да е чудовищна без да е престъпна. Междувременно става и все по-асексуална в смисъл, че възможностите за секс не са непременно свързани с физическо присъствие на човек. Не звучи приятно, но е човешко дело. Желанието за прогрес води и натам. Така че, спасението е: всеки, който може да си го позволи да има едно парче селска земя върху която да изгради самозадоволяваща се крепост със слънчеви батерии, последната дума на оръжейната техника и видеотека с непрекъснато самоизмислящи се филми. За да се пази от озверели мутанти с все по-тъмен цвят на кожата:). Защото белите хора сме обречени на изчезване. Шегувам се, разбира се, но не съвсем.
Ако не е прекалено нескромно, бихме попитали – живее ли една малка Ида и в теб?
О, да. Бунтът в мен не е мъртъв. Като дете без да имах един конкретен приказен приятел като Хръм, аз живеех в приказките. Спомням си, че когато започнах да разбирам, че светът е различен от тях, това много ме озадачи, след което започна да ме наранява. Разликата с малката Ида е, че никого не убих, а понякога имах желание:). Като тийнейджър вървейки по Раковски, често си представях как на този чичко му се пръска главата, онази лелка става на кървава пихтия и така…:). Така че, тя съм аз на n-та степен. Вероятно затова ми доставя огромно удоволствие „живеенето“ на живота й чрез писането на „Кефер“.
От къде тръгва историята в КЕФЕР, имаше ли конкретен момент, причина, която те накара да си кажеш: тук има нещо…?
Първо се появи Хръм, а след него идеята за едно дете принудено да живее в свят без цветове. Или по-точно в едно постоянно, психопатично бяло обкръжение. Много ме възбуди като визия. Дадох си сметка, че подобна история не съществува в световната литература. Поне доколкото аз знам. Дори я видях първо като филм. Колебаех се дали да не напиша първо сценарий, но се отказах. Реших, че ако Бог е добър с мен така, както аз съм добра с него:), първо ще напиша една много силна книга, а после тя ще бъде направена на филм. Малката Ида не обича да бъде ограничавана.
Последната книга, която прочете?
Чета “Letters to a young contrarian” на Кристофър Хиченс, колумнист на Vanity Fair (препоръчвам! въпреки несериозното си заглавие, в това списание има изключителни коментари на случващото се в света в момента), и биографията на Гогол. Скоро прочетох “Изповед” на Толстой и е велико. Но не бива да се чете когато си на 20 години, защото много малко ще разбереш от болката. Просто трябва да си живял по-дълго. Не е въпрос на интелигентност и образованост. Все по-скучно ми е да чета романи, освен ако не са това, което тук наричат groundbraking. Документа, изповедта, истинския живот са ми по-вълнуващи, освен ако фикцията не е успяла да бъде силна и брутална.
Любимата книга?
В различни възрасти, различни влюбвания. В тийн годините ми харесвах леко сладникави романи като “Нежна е нощта” на Фитцджералд, “Поручик Бенц” на Димов. Мисля, че беше така заради мечтата и носталгията по един свят, който беше забранен. В листа ми винаги са били големите фантасти Бредбъри, Азимов, Лем, Кларк, нашият Любен Дилов. Също Филип К. Дик. Урсула Ле Гуин. Винаги мога да чета Труман Капоти. Велик български роман е “Време разделно” на Антон Дончев. Ъпдайк. Скоро прочетох “Речник на собствените имена” на Амели Нотомб – интересна книга. Бегбеде – забавно един път, след което досадно с кокаиновата си фукня. Изобщо след Бъроуз добра литература базирана на вредни навици няма. Обожавам добра поезия – България винаги е имала по-добри поети от писатели. Прочетох много добри неща на един млад поет Стефан Иванов. Харесвам Мураками. И т.н. Хоби ми е астрологията, така че непрекъснато и много чета астрологическа литература. Не съм 100% вярваща, но е интересно.
Кой литературен герой прилича на теб?
Развалящият се робот Хал от “Одисея в космоса 2001”. Шегувам се. Не знам кой. Аз съм калейдоскопна.
Писателят, който казва това, което ти мислиш?
В момента, с риск да звуча ужасно високопарно и дразнещо старомодно – Толстой, “Изповед”. Но това е само в момента.
Помниш ли първата книга, която прочете?
Никога няма да забравя. На 4 години и половина – на глас пасаж от приказка на Братя Грим. След потреса на баба ми, цялата книга.
Любима дума?
Свобода и живот.
За какво би написала книга?
За една моя самоубила се приятелка. За важността на изборите, които правим в живота си и които могат да ни издигнат в небесата или да ни убият. И ще я напиша, но не сега.
В коя книга би живяла?
Във всяка интересна по малко. Никъде за постоянно. От приказка в приказка:).
Нещо за четене, което да препоръчаш?
Кристофър Хиченс, “Letters to a young contrarian”. Казва: “Бъди особено подозрителен към тези, които използват термина “ние” без твое съгласие…. Винаги питай кои сме тези “ние”.”
Блогът на Милена Фучеджиева: http://milenafuchedjieva.blogspot.com/
Коментарите са изключени
рубрика: без категория
публикувано от Елена на 22 март 2007
КЕФЕР.
или цветовете на малката Ида
Милена Фучеджиева
Ако щете вярвайте, но за първи път ми се случва да си купя книга единствено заради корицата. Без да знам каквото и да е за съдържанието или автора. Знаех само, че я искам. И не сгреших. 
Като жанр не мога да я категоризирам точно. Тя просто бяга от нормите, и може би, затова е лесно да си паднеш по нея. За помощ в описанието й ще се опитам да открадна изречение от официалната рецензия на Кефер: „Ала книгата не е носталгия по детството, тя използва впечатляващо механизмите на приказното, умело ги омесва и изгражда посредством тях един модерен разказ за днешния човек, за неговите изконни потребности и липси – една фентъзи-книга, която си струва да бъде прочетена поне поради своята различност в контекста на жанра.“
Като се замисля, с тази книга развихме почти любовна връзка, в която:
Аз се влюбих от пръв поглед, както вече казах.
След което тя също отвърна на чувствата ми – Ида се взираше право в очите от корицата, страниците търсеха постонянна близост с ръцете ми…
Малката Ида (главната героиня) успя да се вмъкне и в сънищата ми.
Повлия и на отношението ми към цветовете – след края исках всичко да ми е малко по-цветно…ако може.
Сега отшумява като гъделичкане в стомаха ми и пречи да навлезна в следващата книга, която започнах – Бърни кълвача.
soundtrack: всеки ден докато четях книгата на път за работа, в слушалките звучаха Patrick Wolf и новия албум на Air
цитат: ще напиша, когато ми върнат книгата
И така. Препоръчвам я много.
Интересът към Ида преля в интервю с авторката, което можете да прочетете в следващия пост.
рубрика: без категория